Публикувам тези стари страници от дневника си в правото си да бъда ядосана. Нищо, ама нищо вече не може да ме обвърже с театъра. Като извинение към хората, учителите, които са вложили енергията си в мен, мога да кажа само: Родих се в театъра, но избрах да не умирам там. Написаното е отзвук от последните неща, които гледах. Повече няма да гледам. Не ме канете!
П-ка, 11.07.2016
… И предпочитам да изчезна. Поне видимата част от мен.
Защото все пак искам да мисля за театъра, дори и да не го правя. Защото
сетивата ми са живи. Може би това е някаква метафорична будна кома. Виждаш
около себе си, усещаш, чуваш, но не можеш да помръднеш. В това състояние е
по-добре тялото да е невидимо. Кому е нужна жалката гледка? Важно е онова,
което е вътре, което се случва в скованата коруба и предизвиква видимото
увеличаване на пулса. Повече или по-малко, но винаги свидетелства за връзка с
външния свят. Мисля, че най-учестен е пулсът, предизвикан от желанието да те
чуят; да надскочиш ограниченията на тялото, да кажеш нещо важно без глас, без
жест, само с ритъма на сърцето. Най-великото в преживяването на театъра е
именно синхронизацията на ритъма – пулсът на сцената с този на зрителя.
През този сезон това ми се случи напълно единствено с чешкия
танцов спектакъл „Корекция“, отчасти с „Лив Щайн“ на Кристин, донякъде с
„Илиада“ от Словения. Дългоочакваното „В очакване на Годо“ ми донесе единствено
интелектуално удовлетворение, но емоционално ме остави безучастна. Почувствах
го повече като някакво отмъщение за собственото ми изчезване… Усетих, че ме
няма с всичка сила на това представление. Но усещането се породи по-рано… По
ирония на съдбата Т.Ч. се погрижи призракът ми да седи на челно място в
публиката. Превърна ме в почетен
призрак! Но и без тази парадност нещата нямаше да са по-различни… Аз съм Никой.
Без тяло, без глас. Бих искала да съм и без спомени, без спомени за себе си.
Няма значение коя съм била, коя съм си мислела, че съм… Бих искала да пиша за
нещата, които ми дадоха усещане за живот… и смърт.
„Корекция“ беше спектакъл, който отвори сетивата ми на
детско изумление и възторг. Когато тук в П-ка наблюдавам игрите на малките
котета или движението на липите, изпитвам нещо подобно. Повтаряемост с вариации
и градиране. Макар че като драматургичен скелет бяха фиксирани някакви социални
отношения, те бяха най-малкото, което ме
ангажира. Втренчването, вниманието ми бяха предизвикани от собствената „музикалност“
на действието, независимо от епическите взаимовръзки. Тази „музикалност“ носеше
в себе си прости природни движения и последователност, подобно на морски вълни
или люлеещи се треви. От време на време се включваше самотния кларнетист, но
нито той обслужваше танцуващите, нито те него. Той беше просто пласт сред
пластовете в естествения ход на природно наслагване, където няма фиксирани
начало и край. В същата естествена алогичност публиката завари изпълнителите на
сцената. Никой не знаеше защо са там, защо са построени в редица, защо до
обутите им крака стоят чифт празни обувки, какво задвижи изпълнителите, какво
ги заинтригува един в друг, защо краката им не се отлепят от пода… Да,
по-късно стана ясно, че обувките им са заковани за земята, но защо – никой не
знаеше. Никой не знаеше, дали някой е напуснал празните обувки или просто са
ялови и нищо не е израсло в тях. Никой не знаеше защо само празните обувки не
са сраснали със земята и могат да се разхождат. Никой не знаеше защо хората не
събуват обувките си… И в цялото това незнаене животът се случваше всепоглъщащ,
красив, странен… И когато напускаш залата, го отнасяш със себе си… в метрото, в
бетона… малкото чудо на тупкащото сърце.
12.07. 2016
„Корекция“. Заглавието би трябвало да дава някакво знание.
Все пак е единствената дума. Но аз лично мога и без нея. Тя е нещо като етикет,
баркод на стоката. Нямам никакво желание да тълкувам някаква си дума в едни
напълно безсловесни отношения. Контролът на думите няма място тук. Думите
банализират действието, ако те самите не са действие.
Пресконференцията на „В очакване на Годо“ имаше подобна
функция. Същественото, което разбрах от нея, беше, че Митко Гочев няма пръст в
това представление, че не може да се търси някакъв лелеян завет на майстора, че
пространството и действието са плод на независими едно от друго търсения… Да,
последното е, което наистина ме изуми.
След представлението, вечерта, преди пресконференцията, бях
убедена, че виждам участието на Митко Гочев именно в пространството. Нямам
представа дали е имал навика да прави скици, но го виждах именно като рисунка в
неговото съзнание.
Може би защото месеци по-рано го видях на снимките
съобщаващи за събитието, то беше подхранило у мен надеждата за действително
последното представление на М. Гочев. Намирах (и все още е така) находката за
гениална. Нямаше го дървото! Дървото, без което никой не може! (проклетото
дърво!) Само тази „метеоритна дупка“, „бомбен кратер“, гигантски отпечатък на
изтреблението, на пропадането вдън земя, на безкрайната пустота. Едва на
представлението забелязах следача на пилона в дъното, единствената човешка
следа. Но този следач не се интересуваше от действието в момента. Траекторията
му беше независима, някакъв забравен автопилот, заявяващ ясно, че хората ги
няма, че никой не се интересува какво се случва. Това отново го отдадох на М.
Гочев. Както и най-дискутираното живо плътско розово, което кратерът погълна, а
после изплю. Плакатно, ярко, мащабно до степен на абсолютно подчинение на
всичко под този знак, апокалиптично видение. Провиждах мощта на тази визия като
потвърждение за енергията и на други негови представления, енергия, страст,
кървене на мозъчни клетки… Хм. Търся думите за онзи предел, където играта,
заиграването, в един момент се превръща в болка. Интересно, че актьорите, работили
години наред с М.Г., говорят за работата
си с лекота, дори с известна доза нехайство. Не пренебрежително, в никакъв
случай, но все пак като за игра-импровизация. Тук виждам повече Иван Панталеев,
отколкото Митко Гочев. Гледала съм единствено неговото „Относно омара“, но то е
достатъчно, за да си обясня сблъсъка на една апокалиптична сериозност с
импровизационната игривост на действието. В „Относно омара“ обаче
пространството беше повече от пасивно. То напомняше панаирджийска естрада, но
така или иначе не остави ясна следа. Там важен беше контраста между лекотата на
изпълнението (една кабаретна закачка) и два текста, отчитащи от различна гледна
точка човешката жестокост. В „Годо“ този ключ към действието не сработи за мен.
Колкото бях хипнотизирана от пространството, толкова действието ме
разфокусираше. Споделих с А., че според мен екипът не е оценил реалната
стойност, въздействието на пространството, че просто го е употребил като терен
за игра, без да стане част от него… В резултат на абсолютното отсъствие на
отношение към пространството, спрях да му обръщам внимание. Така то си остана
един външен знак – плакат на представлението. За миг отново ме заинтригува,
когато във втората част Естрагон напусна игралната площадка и започна да
обикаля около нея. Това беше драматургичен обрат… Той зададе измерения на една
Аз-драматургия; даде шанс за прочит на всички персонажи като проекции на
Владимир (което, по текст е зададено с липсата на памет при всички, освен
него). Може би и пространството беше негова проекция… Но както каза режисьорът,
това е само едно от нещата, които могат да ни хрумнат, докато гледаме.
Намерих отговор на неудовлетворението си в
пресконференцията. Дадоха ни ясно да разберем, че пространството е просто
дадено за ползване от сценографа. Поне така аз го разбрах. Оказа се, че М. Г.
изобщо не е започвал работа по тази пиеса. Имал е план за един бекетов цикъл,
но е планирал работа по друг текст. Разбира се, общували са, споделяли са
различни неща в общия си път, но неговото участие в това представление е
дотолкова, доколкото той е оставил някакъв белег във всеки един от участниците…
белег… белег…
Казано направо, действието ме остави безучастна. Дори
атласо-сизифските усилия на Лъки да се справи с огромната розова
плюнка-дъвка-мозък-плът-стихия – откритие само по себе си фантастично –
възприех вяло, отново поради липсата на композиционен фокус… Беше сивкаво,
безлично, еднообразно. Изобщо липсваше ми М. Г. Опитах се да изтегля някакво
положително качество от тази вялост и то беше само едно – отсъствието на
твореца прави света мъртъв и пуст. Не зная дали обичах този човек, но се хранех
от неговата сила. Може би това беше шанса да се сбогуваме, нещо като панихида,
опело. Сигурно затова не ми допада формата, но пък разбрах и с костите си, че
го няма. Край. И който е живял с чувството, че Митко Гочев запълва някакво
място в него, няма как да не приеме, че това място сега е празна дупка
(белег?), че животът се изплъзва като хлъзгава коприна и всички ние сме малки
безполезни буболечки, щуращи се около бездната на собствената си празнота.
13.07.
Трябваше да обясня на А. последното. Трябваше да уточня,
защото след като го прочете, той заяви: „Оправданието не прави едно
представление по-добро“. А си мислех, че ще го помиря, че ще смекча
разочарованието му. Казах му: „Опитай се да разбереш, че колкото и отворена да
е една творба, колкото и тълкувания да търпи, има някакъв личен подтик, някаква
конкретна причина, поради която е точно такава, каквато е. На теб може и да не
ти харесва, можеш да имаш своите несъгласия, неразбиране, очаквания, но тя се е
случила. Дори да нямаш желание отново да я гледаш, следата остава, а с нея и
въпросите. Подобно на теб и аз бях подведена от идеята за глобална катастрофа и
в този мащаб действията на персонажите ми се струваха незначителни, кухи,
безжизнени. Но после обърнах оптиката. Казах си: „Това не е една далечна
галактика, не е и гледката през балкона – това е вътре в мен“. И изведнъж
представлението ми стана по-близко. Разпознах празнотата, лутането. Без
патос. Разредено от енергия поле.
Рехаво, безплътно, безконфликтно. Зареяните електрони са твърде далече един от
друг… Разбираш ли?“ „Разбирам“, каза А.
